Пътят на любовта

Много е казано и писано за любовта и то най-вече в поезията и музиката. Това най-велико чувство е накарало поети и композитори да напишат своите най-велики творби. Но все още никой не е дал пълно определение на любовта, която извисява човешката душа и я кара да полети. Любовта е дар от Бога и е в основата на живота, най - пълно тя е описана в "Първо послание към коринтяните", гл.13 от Библията, където е възпята по неповторим начин. Нека се потопим в нежните звуци на любовното слово и да изпитаме неповторима наслада с химна на любовта:

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, която звънти, или кимвал, който дрънка. И ако имам пророческа дарба, зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никък не ме ползва. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.

Страхът от свободата

Когато бях войник, служех в гр. Брезник - Пернишко, под.45140-С.
Бях старшина-школник, специалност свързочни войски. Карах си службата и не мислех за дом, за издръжка на семейство - жена, деца. Не мислех, че трябва да платя парното накрая на месеца и трябва да внеса поредната такса за погасяване на заема, който имам. Не мислех, че трябва да заделям пари за плащане на данъците за кола, жилище, за плащане на застраховки и т.н.
Изобщо такива мисли не ме вълнуваха, живеех си моя спокоен войнишки живот.
Имах сигурен подслон, подсигурена храна, излизах градска отпуска когато си поискам. Даже си имах и приятелка - една скромна местна девойка. С две думи, на мен нищо не ми липсваше. Всичко това, което имах в момента, за мен беше съвсем достатъчно, в сравнение с нелекия живот преди казармата, като дете на обикновено, бедно, многодетно, социалистическо семейство.
Когато дойде времето да се уволняваме, всички се радваха, аз обаче - не. Не се радвах, защото цивилизацията за мен беше нещо ново, непознато, нещо страшно дори, със своите неизвестности и трудности, които трябваше от тук нататък да преодолявам, борейки се сам. Не се радвах, че за мен свършваше казармения режим и можех да заживея на свобода.
Тогава още не бях кандидатствaл във висше учебно завeдение и трябваше да търся някаква работа. Просто тръпки ме побиваха пред неизвестността, не можех да очаквам никаква помощ от бедните си родители.
Аз имах свободата, но не знаех какво да правя с нея. Изпитвах страх. Искаше ми се да не беше свършвал войнишкия ми живот.
Аз се страхувах от свободата.
Сега, като чета книгата на философа А. Грънчаров "Българската душа и съдба", неволно сравнявам моя страх от свободата, когато се уволнявах от казармата и страхът на българина от свободата и демокрацията при новите условия, след падането на тоталитарния режим.
Вече не ми е трудно да си отговоря на въпроса:
Защо много българи, които са живяли при стария режим все още милеят за него и се страхуват от свободата, която имат? Защо се страхуват от демокрацията, която ни дава свобода? Те, както и аз на времето, все още милеят за онова безгрижно "живуркане", когато Държавата-кърмилница и Партията любима мислеха за всичко и планираха нашия живот. Бяхме поставени в един калъп и всички можехме да се простираме еднакво до там, докъдето ни беше позволено.
(Тук прекъсвам, за да получа книгата "Изворите на живота", която току-що ми беше донесена от куриер. Благодаря ти, приятелю! Вече имам удоволствието да се докосна до така дълго чаканата книга. Благодаря ти! Развълнуван от случилото се приятно събитие, ще продължа.)
Всеки имаше право само на една лека кола по избор, разбира се ако можеше да си го позволи финансово: "Москвич" или "Жигули". Е, при по-голям късмет можеше да се обзаведеш с "Трабант" или "Вартбург", а за ново "Жигули" аз чаках 15 години с вноска от 1500 лв., но така и не успях да си купя. "Волга" пък можеха да притежават само специални хора.
(Имах един приятел с 5 деца, който трябваше да иска разрешение от Държавния съвет, да си купи бус, за да може да пътува цялото семейство в един автомобил, но така и не успя горкия, защото докато му откажат, децата му пораснаха и вече се беше развел.)
Можеше да притежаваш само едно жилище, независимо колко деца имаш и какви са ти нуждите. Ако някой имаше възможност да излезе в чужбина, то това беше позволено само в страни от соцлагера. Обърнете внимание как се наричахме: "социалистически лагер", това говори ли ви нещо?
Работа за "без пари" имаше бол. Милицията, когато срещнеше по- особен младеж на улицата, искаше паспорта и ако младежа не работеше никъде, го завеждаха в някоя фабрика и веднага го назначаваха на работа. Не случайно имахме страница "МЕСТОРАБОТА" в паспорта и там се отразяваше предприятието, където работиш, кога си постъпил и напуснал. С лошо око се гледаше, при милиционерска проверка, ако се окаже,че си сменял повече работни места.
И така много може да се пише, говори и с носталгия да си спомняме за изгубения "СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РАЙ".
В книгата "Българската душа и съдба", се дава много точна оценка за българската душа, там, на стр.16 четем:
" А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен." И по-надолу четем: "Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те просто са страхливци. Страх ги е от живота. Срах ги е от свободата. Страх ги е от истината."
След тези силни и точни думи просто нямам какво да добавя.
Моят страх от свободата!
Не е лесно да се живее свободно! Не е лесно да приемеш предизвикателството на свободата и демокрацията и да се бориш, за да се наречеш "СВОБОДЕН".
Затова нашата мила България се задъхва по пътя на демокрациата. Горката ТЯ не може още да се отърси от своето жалко минало.

с п

Бедата на България

Не искам да се вживявам в ролята на съдник, или корифей по философия и психоанализа, но като най-обикновен гражданин, искам да споделя моите вълнения по този въпрос. Това са неща, които може би, вълнуват всеки мислещ българин.

Защо се получава така, че ние българите, които се славим като една от най-интелигентните нации в света, сме на последно място по жизнен, а може би и по духовен стандарт в Eвропейския съюз, а вероятно и в цяла Европа? (между другото, не съм чувал някой друг да ни хвали, освен ние самите да го правим).

В момента аз живея и работя в Испания, което ми дава възможност да направя едно неволно сравнение между испанците и българите. Сравнявам манталитета на едните и на другите. И честно да си призная, не се гордея с резултатите от това сравнение.

Какво най-силно ме впечатлява?

Испанците в преобладаващата си част, говоря за най-обикновените представители на нацията, са много простовати и обикновени. Често те сa изненадани от факта, че ние българите, разбираме от всичко. Разбираме от строителство, техника, от автомобили, от компютри и т.н. Ние можем да заваряваме и да слагаме плочки, да правим ел.инсталации и да боравим с компютри, а когато се наложи и сами да си поправяме колата, който я има.
Докато те знаят и умеят само това, което им е необходимо, за да упражняват професията, с която си изкарват хляба.

Испанците са толерантни и зачитат правото на другия.

Тук има много представители на други нации, които пребивават като емигранти, кой дошъл с договор, кой нелегално, но е факт.
Част от тези емигранти са негри, които често се срещат по улиците, в магазините, в заводите и фабриките, където работят наравно с местните хора.
Никога до сега не съм бил свидетел на лошо отношение към емигранти, независимо, че понякога те са в основата на някои проблеми на страната, създавайки работа на полицията. Мисля, че ако тези емигранти са в България, няма да могат да се подвизават така свободно както тук.
Разбира се има изключения, но те са малко. (м.г. имаше един случай в мадридското метро, където испански младеж беше проявил лошо отношение към девойка от Латинска Америка, но същия този младеж, беше изправен да отговаря за деянията си в съда и беше осъден.)
Лично съм разговарял с испанци, които са ми споделяли, че не харесват някои от емигрантите, като негри, мароканци, а напоследък и румънци. Присъствал съм на случаи, когато негри са искали някаква информация. Испанецът най-учтиво му отговаря и проявява отношение, което няма нищо общо с нехаресването. Макар и привидно, такова отношение е за предпочитане пред явното презрение.
Мисля, че на нас ни липсва тази толерантност към другите, както подобава на европейски граждани. Ние, българите имаме такъв цветущ език, че ако трябва да охулим или осмеем някого - нямаме равни, на европееца му е бедна фантазията.
Бил съм свидетел на такива отношения между нас българите, камо ли към чужденци.

Къде е бедата на България?

Бедата на България е в това, че ние, българите сме "най-умните", "най-красивите", "най-интелигентните", "най", "най" и така - до безкрай.

Да вземем въпроса с гласуването. Независимо, че навсякъде специалисти, пък и неспециалисти изтъкват необходимостта от гласуване, нашия "умен" българин решава да "накаже" управниците с негласуване. След това, когато "лошия матрял" му натресе новите-стари управници, вдига глас до Бога и въпреки това, не излиза открито и достойно да защити правата си на гражданин на Европейска държава. "Глупавите" испанци реагират съвсем спонтанно, те не се замислят и като че ли, само чакат да се появи повод за протест и излизат масово на улицата, за разлика от нас - "умните" българи.

От историята ни е известно, че когато България е била разделена на няколко царства, именно тогава Турция превзема тези царства едно по едно и така завладява цялата страна. Всеки от царете е гледал от страни, без да се намеси и да помогне на брата си, като се е надявал да оцелее. И така, докато всички паднали под ножа, а България остава под владичество цели 500 години.
Така и сега наблюдаваме, как в синята зона се проявяват враждебни отношения между съпартийци и започва едно делене, което не може да доведе до нищо друго освен до загуба на синята идея. Разбира се, това не ме учудва, защото идеите са за идеалистите, а такива, за съжаление в България след Апостола, просто няма или ако има се броят на пръсти.
Ние помежду си се преследваме, предаваме се, презираме се, завиждаме си и по този начин се самоизяждаме. Дори и в странство се проявява нашия характер и често сами си създаваме проблеми един другиму.
Българи сме все пак, защо да си помагаме, като можем да си пречим!
В нас все още витае духът на шопа, който казва:
"Я не сакам на мен да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле."
Или:"Я че си запалим къщата, та да изгори на Вуте плевнята".И все от тоя род.
Когато дойдат протести, ние "умно" си стоим по къщите, и гледаме сеир. Често виждаме грешките на останалите и се надсмиваме, а нашите собствени грешки - никога.
Разбира се има изключения, но те са много малко.

В Евангелието е писано:
"И защо гледаш съчицата в окото на брат си, а не забелязваш
гредата в своето око?" Лука 6:41
Ние, хората често сме склонни да променяме вижданията си, в зависимост от ценностите, които изповядваме.
За себе си смятам, че вярващите хора имат морал, на който може да се разчита. Тези хора имат спирачка по пътя към престъпленията, и това е вярата в Бога.
Един мъдрец е казал:
"Народ без вяра - не е народ!"

Основната причина, според мен, заради която България е на този хал е тази, че ни управляват
хора без морал, без идеали, за които най-ценното нещо са парите.
ТОВА ЛИ Е СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА?
Легендата разказва, че Александър Македонски поръчал: когато умре, да го погребат в ковчег, на капака на който да пробият два отвора, през които да му извадят ръцете навън, за да се види, че и най-великият владетел си отива от този свят с празни ръце.

Всички тези мои разсъждения ме карат да възкликна и аз като мъдрия Соломон:
"...Суета на суетите, всичко е суета." Екл.1:2