07 юли 2019

KAK ВИДЯХ ГОРЯНИН

Трябва да е било между 1954 и 1956 година. Бил съм между 6 и 8 годишен. Живеехме в една от крайните къщи на селото. Още нямахме електричество. Не знаехме какво е асфалт, нито тротоари. За канализация и водоснабдяване дори не бяхме чували. А когато,  радиофицираха селото, с нетърпение чакахме  да чуем по "славейчето" (така наричахме радиоточките) сутрешното предаване "Добро утро мили деца" с поредната приказка на "Бърборино" и чак след това щастливи тръгвахме за училище. Дворът ни беше с лек наклон, който в горния край завършваше с плет от  тръни. След тръните започваха царевичните ниви в които често се криех, при игра на криеница.

 Беше  период на диктатурата на пролетариата и България "строеше социализЪма", а ние  оцелявахме, как да е, само  благодарение трудолюбието на родителите ми. Но като всяко дете не можех да оценявам събитията и бях щастлив в детството си. Бяхме 4 деца, нямахме баби и дядовци, тъй като майка и татко бяха кръгли сираци от малки.  Някои хора смятат, че ние като бедни  сме оцелели благодарение "грижите на народната власт", но аз не съм съгласен. Твърдо отстоявам мнението, че оцеляхме въпреки тези "грижи".
Именно в тези дни, между нас децата, се говореше много за "диверсанти" и  "шпиони". Тези слухове се носеха във въздуха като отровен облак и явно не случайно. Когато питахме по-големите момчета какви са тези диверсанти и шпиони, те ни обясняваха,  че това са много лоши и опасни хора, които колят и убиват без да им мигне окото. Тези думи (диверсант и шпионин), на които дори не знаехме значението, за нас звучаха  ужасно.

  Един ден играейки  на криеница с махленските деца, аз реших да мина трънения плет и да се скрия в царевичака. Царевицата беше на узряване, листата  бяха пожълтели и между редовете беше топло и задушно особено в обедните часове.  Навярно е било късно лято или ранна есен. Промъквайки се приведен в един от редовете, изведнъж спрях шокиран. Пред мен на няколко метра стоеше  "диверсант".  Явно и двамата бяхме изненадани и стъписани. Аз замръзнах на място и честно да си призная се подмокрих, но малко :-)). Мъжът който стоеше пред мен беше силно брадясал, с  разрошена коса,  окъсан и с много кръпки на черните шаячни панталони. Беше с бяла много мръсна риза и носеше презрамчена торба. Оръжие просто не видях. Стоях като хипнотизиран.
  Така се гледахме  няколко секунди, които  ми се сториха цяла вечност...
Бях толкова изплашен, че загубих глас, дори не можех  да гъкна. За миг си помислих, че това е краят.   От силната уплаха бях онемял. Явно "диверсанта" разбра какво става с мен и погледът му се промени.  От брадясалото и страшно лице вече ме гледаха мило две кафяви  и топли очи! Той се усмихна леко и сложи показалец на устните си в знак да мълча. И аз мълчах... 
Бавно  човекът заотстъпва назад след което се обърна и тихо  се отдалечи. Аз продължавах да стоя  разтреперан и... подмокрен. За мен играта  беше приключила!

  Вечерта, когато родителите ми се прибраха от работа, не посмях да им кажа. Не съм споделял този случай с никого до скоро. Така с годините споменът избледня. Имало е моменти когато съм искал да  разкажа  тази история, но улисан в други неща все забравях. 

Едва след 10 ноември 1989  разбрах за горянското движение и направих връзка с тази случка от моето детство. Явно този изстрадал човек, който съм сметнал за диверсант или шпионин е бил горянин  от някоя от разбитите чети,  който е търсил храна и подслон.
Наскоро прочетох  за разкритията в архивите  на ДС.  Разбрах, че горяните са превъзхождали трикратно по брой шумкарите  и са се борили 8 години повече от тях против престъпната и кръвожадна комунистическа паплач като накрая са заплатили с живота си този стремеж към свободата.

Затова не бива да се чудим защо обществото ни е заспало, защо българинът няма стремеж към по-добър живот, защо не обича да се бори. Отговорът  е ясен: 
Когато физически е унищожен  цвета на една нация, когато един народ е подложен на геноцид от една престъпна власт, както се случи това след 9 септември 1944г. и тази власт се упражнява от представители на този същия народ, тогава са нужни много години докато се родят нови, истински патриоти, готови на саможертва. 

На снимката е  Георги Стоянов-Търпана, легендарен командир на една от горянските чети.

Няма коментари: