Немалко книги съм прочел в моя живот до сега, но никоя не ми е допринесла толкова неприятни емоции, както тази на журналиста Иво Инджев - "Президент на РъБъ". Трудна за четене книга особено за емоционални натури, като мен. Погнусата и отвращението от описаното в книгата, често ме караше да спирам четенето и да продължа след дълъг престой. Мислил съм си колко ли усилия е коствало на автора да опише всички гадории на президента Георги Седефчоф (Гоце). Сигурно не му е било леко на човека.
Когато въпросната персона беше предпочетен за президент от избирателитe, пред Петър Стоянов, бях изумен от простотията на хората гласували за него. А когато беше избран за втори път, ми идваше да се гръмна. Добре, че бях "навън". Такъв резил, такъв мазохизъм не познавам. Може би е възможен, наистина, само в държава като РъБъ. Може би и затова сега народа гузно мълчи и се спотайва. Не реагира на нищо. Нито на престъпните гафове на президента, нито на гафовете на премиера. Дали по този начин не се самонаказва за глупостта, която допусна, или наистина му е толкова "багажа"?!... Ето, на този въпрос не мога да си отговоря.
С радост и облекчение приех възможността да се махна от РъБъ, и да се хвърля в нищото, след като Г.Седефчоф, беше избран за президент. Просто бях получил фобия. С показването му по телевизията, веднага изключвах телевизора. Разбира се имаше и други причини, заради които избрах несигурния път на емигрантството, но ако я нямаше тази с избора на президента, може би нямаше да се втурна в тази авантюра, при положение, че имах достойна работа (за заплащането не става дума). А пътя, който изминах в чужбина, съвсем не беше от най-леките. Сега все по-често си мисля, че ако не се вразумят българите, които ходят до урните, едва ли ще се завърна. Тук водя достоен живот в чуждата за мен страна, а когато си отида през ваканцията в Родината, се чувствам като емигрант. Това не е нормално...