Страхът от свободата

Когато бях войник, служех в гр. Брезник - Пернишко, под.45140-С.
Бях старшина-школник, специалност свързочни войски. Карах си службата и не мислех за дом, за издръжка на семейство - жена, деца. Не мислех, че трябва да платя парното накрая на месеца и трябва да внеса поредната такса за погасяване на заема, който имам. Не мислех, че трябва да заделям пари за плащане на данъците за кола, жилище, за плащане на застраховки и т.н.
Изобщо такива мисли не ме вълнуваха, живеех си моя спокоен войнишки живот.
Имах сигурен подслон, подсигурена храна, излизах градска отпуска когато си поискам. Даже си имах и приятелка - една скромна местна девойка. С две думи, на мен нищо не ми липсваше. Всичко това, което имах в момента, за мен беше съвсем достатъчно, в сравнение с нелекия живот преди казармата, като дете на обикновено, бедно, многодетно, социалистическо семейство.
Когато дойде времето да се уволняваме, всички се радваха, аз обаче - не. Не се радвах, защото цивилизацията за мен беше нещо ново, непознато, нещо страшно дори, със своите неизвестности и трудности, които трябваше от тук нататък да преодолявам, борейки се сам. Не се радвах, че за мен свършваше казармения режим и можех да заживея на свобода.
Тогава още не бях кандидатствaл във висше учебно завeдение и трябваше да търся някаква работа. Просто тръпки ме побиваха пред неизвестността, не можех да очаквам никаква помощ от бедните си родители.
Аз имах свободата, но не знаех какво да правя с нея. Изпитвах страх. Искаше ми се да не беше свършвал войнишкия ми живот.
Аз се страхувах от свободата.
Сега, като чета книгата на философа А. Грънчаров "Българската душа и съдба", неволно сравнявам моя страх от свободата, когато се уволнявах от казармата и страхът на българина от свободата и демокрацията при новите условия, след падането на тоталитарния режим.
Вече не ми е трудно да си отговоря на въпроса:
Защо много българи, които са живяли при стария режим все още милеят за него и се страхуват от свободата, която имат? Защо се страхуват от демокрацията, която ни дава свобода? Те, както и аз на времето, все още милеят за онова безгрижно "живуркане", когато Държавата-кърмилница и Партията любима мислеха за всичко и планираха нашия живот. Бяхме поставени в един калъп и всички можехме да се простираме еднакво до там, докъдето ни беше позволено.
(Тук прекъсвам, за да получа книгата "Изворите на живота", която току-що ми беше донесена от куриер. Благодаря ти, приятелю! Вече имам удоволствието да се докосна до така дълго чаканата книга. Благодаря ти! Развълнуван от случилото се приятно събитие, ще продължа.)
Всеки имаше право само на една лека кола по избор, разбира се ако можеше да си го позволи финансово: "Москвич" или "Жигули". Е, при по-голям късмет можеше да се обзаведеш с "Трабант" или "Вартбург", а за ново "Жигули" аз чаках 15 години с вноска от 1500 лв., но така и не успях да си купя. "Волга" пък можеха да притежават само специални хора.
(Имах един приятел с 5 деца, който трябваше да иска разрешение от Държавния съвет, да си купи бус, за да може да пътува цялото семейство в един автомобил, но така и не успя горкия, защото докато му откажат, децата му пораснаха и вече се беше развел.)
Можеше да притежаваш само едно жилище, независимо колко деца имаш и какви са ти нуждите. Ако някой имаше възможност да излезе в чужбина, то това беше позволено само в страни от соцлагера. Обърнете внимание как се наричахме: "социалистически лагер", това говори ли ви нещо?
Работа за "без пари" имаше бол. Милицията, когато срещнеше по- особен младеж на улицата, искаше паспорта и ако младежа не работеше никъде, го завеждаха в някоя фабрика и веднага го назначаваха на работа. Не случайно имахме страница "МЕСТОРАБОТА" в паспорта и там се отразяваше предприятието, където работиш, кога си постъпил и напуснал. С лошо око се гледаше, при милиционерска проверка, ако се окаже,че си сменял повече работни места.
И така много може да се пише, говори и с носталгия да си спомняме за изгубения "СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РАЙ".
В книгата "Българската душа и съдба", се дава много точна оценка за българската душа, там, на стр.16 четем:
" А причината за всичко е проста: когато един човек има мизерни изисквания към живота си, той неизбежно започва да живее мизерно и бедно. Такъв човек неумолимо става нещастник. Не е вярно, че нещастията облагородявали човека. Те най-често го правят безчестен, завистлив и злобен." И по-надолу четем: "Тези хора са в плен на малодушието, безхарактерността, безотговорността. Те са изпълнени с ненавист към свободата. Те просто са страхливци. Страх ги е от живота. Срах ги е от свободата. Страх ги е от истината."
След тези силни и точни думи просто нямам какво да добавя.
Моят страх от свободата!
Не е лесно да се живее свободно! Не е лесно да приемеш предизвикателството на свободата и демокрацията и да се бориш, за да се наречеш "СВОБОДЕН".
Затова нашата мила България се задъхва по пътя на демокрациата. Горката ТЯ не може още да се отърси от своето жалко минало.

с п